Слушаш песен и гледаш в winamp-a как живота ти изтича заедно с песента. А ти - ти си в едно пространство, намиращо се в нищото, където нямаш нищо, където нищо не може да ти помогне, където нямаш...никой.

Гледаш как секундите минават, а покрай тях и минутите, и часовете, и дните ти. И всичко е толкова объркано, и всичко е толкова сложно, и всичко е толкова ужасно, както и ...всички.

Запитваш се къде е смисъла. Дали той е това, за което си дошъл в нищото или той е пътят до намирането на Нещото, за което си тук.

Когато имаш цел, то ти я преследваш и се лишаваш от всичко, за да я постигнеш. По средата на пътя обаче установяваш, че нямаш сили, но и връщане назад няма. Трябва да продължиш. Отказът е самоубииство. И в крайна сметка, когато стигнеш до мечтата си, до идеала си, когато здраво се вкопчиш с отчаяни нокти в него, установяваш, че не той е бил важният, а пътят до него...

Така е и с живота. Крайната му точка е смъртта, но не тя е важна, а пътят до нея. Той именно е значим, Той е Живот. И всяка глътка от него, колкото и горчива да е, е безценна. Отказът от горчивина е или нежъзможен или самоубийство. А самоубийството - отказ от мечтите, отказ от дните, от часовете, от минутите, от секундите, от онази песен, която всеки човек трябва да изпее, защото има само един единствен шанс.